Единадесето писмо - неизпратено...или Пътеката

Пожелах си да срещна другата моя половина. Чистата, духовната, енергийната! Да й се доверя – безусловно и равно.

Когато я срещнах – не я познах.

Обливаше ме златен дъжд, люлеех се на слънцето и се пързалях на дъгата....

После той ме целуна и вълшебството на виденията изчезна.

Преди да се уплаша , се разтвори в светлината. Той ми изпрати слънчевата пътека и я простря върху морето, обсипано с диаманти.

От толкова топлина, от толкова светлина, от толкова вятър......аз се изплаших.

Ами ако полетя?

Беше лесно. Дори не беше нужно да си затварям очите. Нямаше усилие, нямаше насилие, само светлина и любов; като глътка чист планински въздух на зазоряване; като ласката на Светия; като усмивката на Слънцето; като порива на вятъра.....

А аз бях едно оловно войниче, приковано от задълженията на материалните условности. Всичките трябва; може; да бъде; задължително; полезно; престижно....Кое от кое по-представително и лъскаво костюмче на напиращото ми и неустоимо его. Необятни хоризонти на дълг, задължения, отговорности, потребности и прочее бахури...

Като заговорих за бахур, срещнах и неговата комплексна завършеност - изкушението и....му се отдадох.

Почувствах празнотата на чашата и студенината на обиграността....Беше като море през март - без пътека; или като слънце на полярния лед....Беше като старо ауди с претенции за лимузина, сравнено с червено кабрио, от което се вееше шалът ми. Беше като чалга, опитваща се да надсвири „Modern talking”

Кабриото стоеше самотно. Само една широкопола шапка и сгънат шал напомняха за Пепеляшка