Връзката върви към своята развръзка. Хем си го знаех, хем пак ме боли. Уж не ме убива, уж ме прави по-силна, но...
Нека направим дисекция на явлението "връзка"...
Когато ученикът е готов, Учителят сам го намира.
Не само, че ме откри, но и като духовен археолог ти копаеше, ръчкаше, чистеше с четчица, с шпакличка, изчегъртваше всеки слой от душата ми; събираше парченцата от нея, като елементи от безценна древна мозайка. Радваше им се и ги редеше. Беше уникално преживяване, защото пътуваше във времето, търсейки нещо което отдавна знаеше какво е.Емоцията да разчистваш пласт след пласт вековните наслагвания, да търсиш пламтящата сърцевина, заровена в пепел; да събудиш огромния, заспал и затихнал вулкан беше с нищо несравнима. Как да устоиш на това? Как да устоиш на една жива приказка, в която ледената царица се превръща в момиче, танцуващо със светлина и звезди! И...учителят разбра, че е мъж. С мъжко тяло и мъжко сърце. И не устоя на вълшебството. И превърна своята ученичка в своя любима. И я възненавидя, защото я нарече "изкушение". Защото тя беше завинаги "во веки веков", а той трябваше да пазарува и да се завърне у дома "докато смъртта ги раздели". Но къде е дома на вятъра? Огънят има ли дом? Слънцето кого огрява? Учителят обърка уроците и обвини за това своята ученичка, защото тя задаваше много въпроси, искаше да узнае незнайното, да види непозволеното и да почуства вечното.
И тя биде наказана. Както умните родители наказват непослушното дете. Просто я пусна по пързалката. Без предупреждение, без обяснения, без...Тя не се уплаши. Беше свикнала да пада от високо, пък и по пързалката беше много по-лесно. Даже беше забавно. Ако не болеше толкова много.Ако не се чувстваше използвана и употребена.
Празни емоции! Една ученичка не бива да изразходва силите си за празни емоции. Нали то ва беше изпит? Е, не го издържах! Скъсаха ме и за награда ме пуснаха по пързалката. От седмото небе до преизподнята на собствения ми катарзис. Но някъде, там по пътя, видях дъгата, усмихнах й се и...скочих и се залюлях на небесната люлка! Слънцето снизходително се забавляваше на малката лудетина. Само дето в очите ми, наместо зелени изумруди, светеха две сълзи: спомен за изгубеното щастие....
9.3.2009г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар