Сънувах прекрасни сънища. Не мога точно да си спомня, но отчетливо си спомням следното: Бяхме на море. Това беше точно времето, когато Алексей беше жив. Яна беше толкова голяма, колкото когато Альоша беше жив, а Петър беше много малък. Сякаш нищо не се беше променило от тогава. Не си спомням точно какво се случи. Знам, че бяхме цялото семейство, но аз имах 100%-вото усещане, че съм сама. Картината и усещането, която преживях, я бях преживявала и преди. За това съм абсолютно сигурна. Беше удивително отчетлива. Даже и мястото в морето, или океана са ми познати. Морето беше мътно. Аз изпитвах ужасяващ страх от водата (кога ли ще преодолея този страх и от къде ли идва. Имам усещането, че съм била потъвала с кораб...). Знаех, че трябва да го преодолея, но страхът беше по-силен от мен.( И въпреки всичко, сякаш в пристъп на лудост се качих на един кораб, който беше повреден и оставен за ремонт. Дори не знаех, дали този кораб може да се държи над водата! Просто бях решила да преодолея вековния страх. Знаех, че съм се возила на бързоходни кораби, дали са били яхти - не знам, но съм се виждала там. Сега беше дошъл моментът да действам. Страхът беше завладяващ и обсебващ. Аз бях абсолютно сама, качила се на този архаично стар и непотребен кораб, който приличаше по-скоро на огромен метален снаряд, или огромна метална риба; тресях се от ужас, дали няма да потъне, но вътре в себе си имах усещането, някой ще дойде и ще вземе този кораб на буксир. Така и стана. Не видях, или по-скоро, не си спомням кой и какво дойде да поеме моя кораб, само си спомням стоманеното въже, с което корабът беше вързан; спомням си как бавно плуваше и чувството ми на облекчение. Спомням си и мътната вода. Не си спомням да съм пристигнала някъде. Просто тази емоция на пътуване през мътната вода съм я изживявала стотици пъти! Това ли са корените на страховете ми? Зная, че Милостивият Бог ми изпрати въжето, но защо винаги се качвам на изоставени и развалени кораби? Защо съм винаги сама? И защо никога, никъде не пристигам?
След това сънувах Алексей, Яна и Петър. Знаех, че това са последните мигове на Алексей с децата му. Той беше дошъл за малко, само за да се сбогува с тях. Яна беше някъде на 17-20 години. Беше облечена в невероятна народна носия - бяла, обсипана с пендари, със сърма и коприна. Свереха тежко, македонско ширто. Яна хем не знаеше хорото, хем го танцуваше, защото й идваше от вътре; от сърцето й извираше стъпката. Яна танцуваше така, както нестинарките танцуват - отдадено и без представа за време и пространство. Баща й се хвана за нея и двамата започнаха да танцуват божественото, тежко, македонско ширто! Яна водеше, Алексей се беше хванал до нея и беше безумно щастлив, че дъщеря му го води; Яна определяше темпото и ритъма - Алексей я следваше. Беше танц на живота, танц на безсмъртието и танц на вечността! Беше удивително! Аз седях безмълвна и сълзи на възторг се лееха от очите ми! Не можех, нямах сили и нямах право да се хвана на това божествено хоро, което беше възхвала на Живота и беше хоро на Сътворението ! Това беше танцът - благослов на бащата; танцът на твореца с любимото си творение, танцът на равните!
Альоша и Яна обожаваха филма „Кръстника” и любимата им сцена беше, когато Дон Корлеоне танцуваше с дъщеря си на сватбата й, първия танц. Когато го гледаше, винаги плачеше на тази сцена. Но неговият танц с Яна беше далеч съкровен и магически! Това беше танцът на сътворението, танцът на вечността! Това беше висшата благословия на бащата към любимата си дъщеря - към красотата! Да благословиш дъщеря си с мъдрост, сила и божествена любов, чрез танц и магия, това само Алексей го можеше! Благодаря ти, Альоша, че ми даде възможност да видя колко обичаш Яна и колко горд си с нея!
И двамата знаеха, че след танца се разделят завинаги; че Яна има други задачи, други отговорности, а Алексей се връща там, откъдето е дошъл. И за двамата това беше съдбовен момент - момент на Прошка и Благослов! Отправна точка за единия и другия. Всеки по своя път!
Пешко беше малък. Не си спомням сцената. Спомням си емоцията. Петър беше като едно слънчево и сияйно петно, отражение на Светлина и Любов. Алексей се опиваше от тази светлина и любов и нямаше сили да говори. Целият беше резонанс! Не знаеше как да изрази учудването си, радостта си и благоговението, че това уникално същество е негов син! За момент го погледна, погледна небето, концентрира се, събра всичко най-прекрасно, което има и от цялата си душа, сърце и цялата си същност целуна Петър и го благослови - с благословията на бащата, с благословията на отеца, с благословията на твореца, с благословията на първооснователя, с божествената благословия! От очите му извираше абсолютна любов и възхита! За първи път нямаше болка в неговите очи. За първи път Алексей беше абсолютно спокоен, защото знаеше, че Петър е камък, че Петър е вяра и че родът Попови е продължен и благословен по най-добрия начин. Альоша беше горд със своя син! Обичаше го и му се възхищаваше безмерно. Целуна го, за да му предаде своята любов, своята вяра и божествената благословия! Целуна го, за да се запознаят истински и да се сбогуват. Всеки да поеме по своя път. Всеки по своите начала!
За първи път аз бях спокойна и щастлива. Бях уверена, че Альоша е намерил своя път и е благословил децата си; неговата душа вече е спокойна, защото е уверена, че децата му вървятпо Пътя. Семето, което беше посял, се бе превърнало в прекрасни творения и беше на път да даде забележителни плодове! Алексей знаеше, че е изпълнил своята мисия блестящо! Нищо друго не му оставаше, освен да благослови своите творения, да им покаже абсолютната Любов и да поеме посвоя път.
А аз бях сведетел на тази магия. Бъди благословен Альоша, където и да си! Благодаря ти от сърце за тов, което направи за децата и за мен!
7.8.2007
